четвъртък , 23 март 2017 София: +359 2 967 6554 | Чикаго: +1 (847) 616-6485
Начало / Предавания / Културно / Сусо де Торо: Малките държави разполагат с един голям ресурс – хората
Suso

Сусо де Торо: Малките държави разполагат с един голям ресурс – хората

Името на Сусо де Торо вече е в учебниците по литература. Роден през 1956 г., той е един от най-големите съвременни галисийски писатели. Автор е на девет романа и няколко книги с разкази. Романите му му „Ленд Ровър“ и „Полароид“, който той определя като експериментална проза, са емблематични за новата литература в автономната област Галисия. Първият е издаден на български език.

Сусо де Торо пише на галисийски от морални, донякъде патриотични съображения – за да съхрани езика на този регион.

До преди няколко години редовно сътруничи на различни вестници и списания, включително на „Ел Паис“.

Разочарован от медийната среда и „написал, каквото е имал да напише“, той се отдава на преподаването – в университет и гимназия.

Сусо де Торо беше гост на Софийския международен литературен фестивал през декември 2015 г. Тогава даде специално интервю за BiT.

Романът Ви „Лендроувър” излиза през 1988 г. Как се чете той днес, близо 30 години по-късно?

Моделите на автомобилите са остарели, няма мобилни телефони, нито интернет, но тяхната липса не се забелязва. Мисля, че продължава да се чете като нещо съвременно.

Езикът на разказа е много суров.

Езикът трябваше да изразява живота на тези хора, да вложи автентичност в техния бит, един доста груб, суров, жесток живот.

Структурата на сюжета, а и на изреченията напомнят много на сценарий за театър или за филм. Защо избрахте тази форма?

Когато писах този роман, още не бях писал нищо за кино или за телевизия. Не бях писал и за театър, но сега наистина си давам сметка, че всичките ми новели са много театрални и кинематографични. Навярно това е под влияние не само на телевизията, но и на киното. Аз имах идеята, че използвам повествователни техники, които се срещат в киното. Понякога, докато разказвах, сякаш се виждаха кадри, една ръка, която поставя нещо.

Трябваше да разкажа тази история хладнокръвно и от разстояние. Трябваше да разкажа с гласа на повествователя това, което мислят героите, какво правят, и особено какво мисли и прави самия повествовател, така че читателят да може да разбере какво става чрез поведението на персонажите.

Спомням си, че за да напиша този роман, четох една книга за невербалното поведение, за езика на тялото. Постарах се да обрисувам същността на героите чрез техните действия. Исках да разкажа историята от една външна гледна точка. В живота обикновено сме наблюдатели на хора, които действат, говорят, но не исках да вляза вътре в главите на героите и да говоря от тяхно име.

Много е интересно, когато се преплитат техники от различни изкуства и човек има чувството, че гледа, докато чете.

Писал съм книгата преди толкова много време, че вече почти не си спомням сюжета (смее се). Спомням си обаче, че я написах с химикалка BIC, на една голяма тетрадка, на една маса за къмпинг. След това го преписвах на машина, на една много стара пишеща машина, и пишех с по два пръста па-па, па-па.

Написах веднъж романа, дадох го за редакция и след това трябваше отново да го напиша на машината с голямо усилие. След като преписах два пъти романа на машина, започнах да го редактирам и знаех, че все още има какво да се поправи, но когато си помислих, че ако променя нещо, ще трябва отново да го препиша, оставих нещата, какво си бяха. Ако го бях написал на компютър, романът щеше да е много по-добре написан. Тогава обаче направих първа редакция и оставих нещата така…

LandRover4

Графично отделяте моментите, в които се разказва за лошия характер на майката на двамата герои. Те са отделени на страници, озаглавени „Така стоят нещата”.

Това, което направих, от една страна, е да включа персонажа на древногръцкия хор, защото това е една история, която би могла да бъде разказана като едно обикновено престъпление, едно убийство, чийто корени обаче могат да се търсят в миналото, може да му се даде едно по-голямо, историческо измерение. Тъй като се появяваше постепенно, по малко и повтаряйки се, исках да му придам музикалност, която да се развива като спирала.

LandRover2

Още една препратка към древногръцките трагедии – започвате с цитат от Софокъл и завършвате с цитат от Шекспир, от „Макбет”.

Много ми се искаше да създам един диалог между обикновения живот и високата литература. Между ежедневния живот, който е най-обикновен, най-прозаичен, в контрастно сравнение с трагедията в сериозната литература, във високото изкуство. Във времето, когато пишех романа, казвах, че работя с отпадъчния материал от езика, който се преработва като вторични суровини, с остатъците от живота, за да изградя от тях своя разказ и своя свят.

Този роман принадлежи към период, в който пишех за това, което мразех, това, което ме изтощаваше, което ме разтърсваше. От този момент нататък започнах да пиша за това, което обичам, започнах да пиша текстове, в които има повече надежда.

Макар че в този роман, доколкото си спомням, женските образи се намират в периферията на тази отчайваща история на двамата братя и една от жените, по-наивната от двете, оставя впечатлението, че бъдеще може и да същствува.

Всъщност сега, като се замисля, преди няколко години престанах да пиша, но оставих недовършен един роман, в който бях взел един от героите в „Лендроувър” – жената, принудена да проституира, върнах се към този персонаж години по-късно. Преброих годините, които са минали от историята в романа, добавих ги към нейната възраст, представих си какъв живот е водила и я превърнах в главна героиня на нова история. Написах обаче 10-20 страници и я оставих. Остана обаче само започнат и не вярвам да го завърша някога.

Защо?

Защото поех по нов път и престанах да пиша. Ако някой ден се пенсионирам, може би отново ще се върна към писането. Загубих хъса за писане. Различни неща са – едно е това, което човек си представя, което измисля. През всичките тези години продължавам да мисля за един роман, който се развива в главата ми. Романът продължава да се развива, но да пишеш художествена литература предполага да се концентрираш, да се задълбочиш само в това, а аз изживях своя живот като професионален писател, това беше един много динамичен живот и истината е, че не ми харесва.

Написах много книги, поостарях, поуморих се, мисля, че опознах границите на професията, и мисля, че написах книгите, които исках да напиша и имах нужда да споделя. Продължавам да измислям истории, но вече не изпитвам тази необходимост. Имаше една книга, която наистина изпитвах нужда да напиша и това беше историята на семейството ми по бащина линия. Когато обаче го написах и го публикувах преди няколко години, казах „Край, това е”.

В момента се занимавам с друго и би било трудно да съвместя работата си, с грижата за семейството си, разхождането на кучетата си с фикс-идеята за писането. Литературата е една наистина натрапчива идея, на която трябва да се отдадеш изцяло.

Бих се побъркал. Освен това опознах отвътре литературата като професия, като състезание, като бизнес, и стигнах до извода, че такъв, какъвто съм аз, в професионално отношение и като позиция на писател едва ли бих стигнал до нови висоти. В литературата като професия има пресметливост, има политика, чрез които да се изкачиш по-нагоре и аз не ставам за това.

LandRover1

Пишете на галисийски, след което превеждате на испански.

Пиша на галисийски, защото това е морална позиция. Съществуването на този език е застрашено. Смятам за дълг към моята родна земя да помогна за съхраняването му. Понякога превеждам сам собствените си произведения от галисийски на испански, понякога издателствата намират преводач. Разбира се, предпочитам някой друг да прави преводите, имам доверие на преводачите.

Смятам, че западната култура и културата на нашата цивилизация всъщност са дело на преводачите. Творецът създава художествено, научно или философско произведение, но тези, които хвърлят мостовете и изграждат цялото, са преводачите. Романът ми е написан на галисийски, но цитатът на Софокъл е на гръцки, а на Шекспир – на английски. Всъщност всички работим, стъпвайки върху усилията на преводачите. Никой не може да чете на всички езици на света.

Вие защитавате идеята за федерална Испания. Как гледате на движенията за независимост като това в Каталуния?

Когато се стигне до противопоставяне, то е защото по-рано нещата са били отведени в неправилна посока. Според мен каталунците чувстват, че се нуждаят от повече автономия. Сред тях това е доста масова идея. Централната власт в Мадрид вероятно трябваше да разбере, че трябва да разговаря с Каталуния и да стигне до някакво споразумение. Мадрид обаче имаше доста високомерна позиция, дори и враждебно настроена спрямо въжделенията на Каталуния. Това доведе до радикализирането на позициите на самите каталунци. Мадрид каза НЕ на всичките им искания и тогава каталунците заявиха, че няма защо да бъдем заедно. Мисля, че през следващите години все пак ще се стигне до разговори и някаква степен на съгласие. Каталунците вероятно няма да постигнат всичко, което искат, но Мадрид ще трябва да отстъпи пред някои от техните искания.

С какво се занимавате сега?

Преподавател съм. Преподавам на деца на 12-13 години и на младежи на 18 години. С малките работата се състои в това да им дам обич. Да ги накарам да се почувстват свободни, да се чувстват добре, да се почувстват оценени, да знаеш името им, както и да се обяснят някои неща.

С по-големите вече е по-различно. Преподавам литература и вече говорим за текстове на по-академично ниво. Студентите се смеят, защото, прелиствайки учебника, стигат до моята снимка, виждат я и питат „А, това Вие ли сте?” Аз, като преподавател, им обяснявам за писателя Сусо де Торо. Естествено, казвам им, че това е най-добрият писател на XX и XXI век (смее се). Голям писател!

Тази професия е много различна от професията на писател, както и от професията на журналист, която също сте упражнявал.

Връзката между професията на писател и тази на журналист на пръв поглед е логична, но на практика е много проблемна за писателя. Журналистът работи с езика такъв, какъвто е, и трябва да представя това, което се случва около него.

В литературата писателят трябва да си служи с езика с достатъчна свобода, да използва езика по друг начин, както и да разказва само неща, които се случват в главата му. Това са призраците, които върлуват в главата му.

От добрия журналист може и да излезе добър писател, но от писателя невинаги може да излезе добър журналист. Погледът на журналиста е насочен навън, той интерпретира действителността, за да я разкаже най-реалистично, докато писателят трябва да се вглъби в себе си и това са противоположни процеси. Но от всичко човек научава по нещо. Аз съм бил дори келнер и от това съм научил много.

LandRover3

Защо решихте да станете преподавател?

Нямах особен стремеж към това, но ми се стори логичен избор на фона на това, което знам. Винаги съм харесвал децата, имам добра връзка с тях, и всъщност обичам да преподавам. В същото време не обичам рутината, механичните повторения на едно и също нещо. Все пак съзнанието ми е на писател и бързо минавам от едно към друго. Учениците ми казват, че часовете ми са забавни. Те смятат, че съм добър учител, макар и малко неорганизиран. И все пак ме смятат за добър учител – прекарват добре часовете, а и успяваме да вземем материала.

Работил сте и като журналист в различни периодични издания, а през 70те сте били арестуван заради позициите си.

Да, но това не е нещо изключително, това се случи със стотици други хора. Разбира се, властите бяха информирани за моите възгледи, но не беше сериозно, не стигнах до затвора, а само до разпит в полицията. Но не беше нищо сериозно.

Спирате да пишете за вестниците, за които сте рабитил до преди няколко години. Защо?

В един момент изразих несъгласие с тогавашния президент на Галисийската автономия. Тогава политическият апарат наложи натиск във вестника, за да ме изхвърлят от там. Заедно с това спрях да пиша и в другите вестници, да не говорим и за книгите ми. Беше наистина много неприятно, но все пак не беше голямата трагедия в живота ми, все пак.

В момента, това, което се случва в Испания, е, че свободата на словото доста сви своя периметър. Мадридските вестници, които се разпространяват в цяла Испания, постепенно свиват кръга от теми, които могат да развиват. Преди години публикувах в различни издания, но сега те нямат повече интерес към мои текстове. Моите идеи не са подходящи за публикуване. Имам късмет, че има интернет и мога да работя за електронен всекидневник, като всяка седмица пиша по една статия за политика. В Каталуния се интересуват от това, което пиша и ми поръчват статии.

Какво е това, което пишете, което традиционните всекидневници намират за толкова опасно?

Например това, че обяснявам, че всички медии в момента са собственост на банки и те изграждат общественото мнение, като информират по един ограничен и изкривен начин, недопускайки различн мнение. Т.е. това, че аз си позволявам да кажа, че свободата на словото е ограничена, а с нея се ограничава и демокрацията.

Също и че единствената възможна демокрация в Испяния е тази на федералното управление. Не могат на сила да се налагат правила за населението на определена територия, които то не приема. Испания е много разнообразна, това не е съвсем унифицирана държава с една-единствена култура. Трябва да се разговаря, да се влиза в диалог и да се стига до консенсус. Никой в Мадрид обаче не е готов за това.

Понеже ситуацията в България е същата, къде поставяте свободата на словото в контекста на всички ценности, които трябва да защитаваме?

Обществото трябва да реши в каква страна иска да живее. Дали иска страна, богата на идеи, на инициативи, на творчески възможности, или иска население от консуматори. Ако иска общество от хора, които не могат да хвърлят мостове между различните идеи и да ги сравняват, да разбират разликите между нещата, такава държава е обречена да има бедно население. Ще консумираме продуктите на мощните предприятия от Съединените щати или Германия, но изобщо няма да бъдем творчески настроени.

В страните, които в някаква степен се намират в периферията на политически и икономически мощни държави, истинското богатство е социалното разнообразие и най-вече хората. Общество от интелигентни, информирани, свободомислещи хора, които се чувстват различни, но се чувстват обединени от една обща идея за държава, тогава то има силна държава, дори и малка по площ.

Например Каталуния, която не е самостоятелна държава, но е европейска територия с голяма самостоятелна култура, която има много демократично общество, което ражда понякога екстравагантни умове като Дали, Миро или Гауди, с много творчески настроени и предприемчиви хора, които освен всичко друго много ценят културата и изкуството.

Испания трябва да избере един модел. Малките държави разполагат с един голям ресурс, но това сме единствено ние – хората. Без свободата на изразяване, този ресурс се задушава, хората се превръщат в слепи купувачи на стоките, които им се предлагат за консумация.

Вижте също

KULT_ANDREEV картинка

КултурНО: Найджъл Кенеди свири 3 произведения на Георги Андреев в България през септември

Найджъл Кенеди се завръща в България през септември. Освен новия прочит на „Годишните времена“ от …