неделя , 17 декември 2017
Начало / Предавания / еМисия България / Маркос Торенте: Не вярвам в терапевтичната литература

Маркос Торенте: Не вярвам в терапевтичната литература

Маркос Хиралт Торенте е роден в Мадрид през 1968 г. в артистично семейство – баща му е художник, а дядо му по майчина линия – писател.

Завършва философия. Литературният му дебют е през 1995 г. със сборника с разкази „Разбери ме“. На български език е преведен последният му роман „Време за живот“, който му носи световна слава. Издаден през 2010 г., той печели Националната награда за литература на Испания през 2011 г. и италианската награда „Стрега“ за преводна литература през 2014 г.

Романът е дръзка автобиографична история за връзката между син и баща, които преосмислят връзката си в лицето на смъртта на бащата. Това е много личен роман, изпълнен с болезнена откровеност и много любов.

Маркос Торенте беше гост на Софийския международен литературен фестивал през декември 2015 г. в София.

Вашият роман „Време за живот“ е изцяло автобиографичен. Какво провокира и какво вдъхнови такова откровение?

Това е един роман, който определям като фикция без измислици. Това е книга, която написах като роман, без да измисля нищо и без да манипулирам каквото и да било. Реших да напиша романа по този начин, защото имаше една история, която трябваше да се разкаже такава, каквато е – без да се разкрасява. Беше достатъчно да разкажа просто какво се е случило, за да се превърне историята в роман.

В началото разказвате дори за процеса на писане. Има ли нещо, което сте скрили в романа?

Има неща, които премълчах, които скрих, но това беше поради една-единствена причина. Истината е, че действителността понякога превъзхожда литературата. Тъй като става дума за една действителна история, трябваше да я направя правдоподобна. В романа има един определено отрицателен персонаж, чиито постъпки са доста грозни. Поисках да премълча някои от тях, защото ако бях описал всички, романът щеше да звучи като своеобразно отмъщение или разказът щеше да звучи неправдоподобен. Това обаче е единственото, което съм премълчал. По-скоро се въздържах, не разказах всичко за този персонаж.

Романът е размишление за Вашите отношения с баща Ви. Това начин да преосмислите и превъзмогнете вашата връзка ли е?

Не, в никакъв случай. Винаги съм казвал, че не вярвам в така наречената терапевтична литература. Много често ми задават въпроси за терапевтичната литература, смятайки, че съм имал нужда да излекувам раните си чрез писането на този роман. Трябва да отбележа, че когато започнах да пиша книгата, историята вече беше приключила. Не само защото баща ми беше починал, а и защото между нас двамата нямаше недовършени сметки. Всички рани бяха зараснали още докато той беше жив.

Винаги казвам, че тази книга е всъщност историята на едно помирение. Помирение между един баща и един син. Това помирение ние постигнахме приживе, преди смъртта на баща ми, а не след смъртта му чрез написването на романа.

Какво послание отправяте към читателите с историята на така постигнатото помирение?

Не съм човекът, който би трябвало да поучава когото и да било. Аз не искам да уча хората как да живеят живота си и не смятам, че един писател трябва да се стреми към подобно нещо. Всеки конфликт, всяка движеща идея в един роман, която може да се сведе до един прост отговор, е нещо недобро. Смятам, че действителността е много сложна, много комплексна и ние, писателите, трябва само да отваряме прозорчета към тази сложност. Трябва да покажем на читателя колко сложен е животът и да бягаме от простите отговори.

Аз не мога да кажа на теб какви отношения трябва да имаш с родителите си. Аз само разказах какви бяха моите отношения с моя баща. На няколко места в книгата признавам това – приемам и признавам, че научих много неща по време на това пътуване с баща ми. Макар че е истина, че вероятно не бихме допуснали същите грешки, ако можехме отново да изживеем живота си.

Какво научихте, когато си помислихте за оставащото „време за живот“?

Накрая, когато изживееш една смърт, смъртта на близък човек, всъщност си даваш сметка, че в ежедневието много често придаваме прекалено голямо значение на дребни, незначителни нещаи забравяме основните. А когато смъртта настъпи, всъщност правим именно това откритие. Откриваме и самата смърт.

Book

На английски заглавието на романа е обобщено като „А Lifetime”, което предполага диапазона на целия живот, докато заглавието на български „Време за живот“ се отнася до времето, което изтича.

Струва ми се, че българският превод е по-близо до оригинала, защото заглавието на испански Tiempo de vida предизвиква две асоциации. „Tiempo de vida”, „време на живот“ е времето, което дават лекарите на тежко болен пациент. Това е ограниченото време, което остава до смъртта на един човек. Когато поставиха диагноза „рак“ на баща ми, посочиха и период от време, в който той ще живее.

От друга страна обаче Tiempo de vida, времето на живот, е целият живот, който ни се полага. Тази книга, въпреки че се роди от смъртта, е книга, пълна с живот.

Започвате с цитат от Ницше: „Разчитаме на изкуството, за да не може истината да сломи надеждите ни“. Защо го избрахте?

За мен е много важен размисълът за изкуството и за живота на твореца, който се съдържа в книгата. Наистина, на повърхността това е историята на отношенията между един баща и един син, но отвъд тази история има две други нива, на които тече дискурсът. От една страна, как се пише една книга, а от друга страна – за изкуството като съдба.

Вашият баща е бил художник, а дядо Ви – писател. Какво отражение има това наследство върху Вашия живот и Вашето творчество?

Много ми е трудно да представя себе си по друг начин. За мен това, че дядо ми е бил писател, а баща ми беше художник, е нещо съвсем естествено. Така или иначе, когато се замисля за дядо си или за баща си, аз мисля за дядо си като за моя дядо, а не като за дядо ми писателя. За баша си мисля като за моя татко, а не като за татко ми художника.

Все пак, ако има нещо, за което съм благодарен за семейството, в което съм роден, то е, че не се наложи да водя битка срещу семейството си, за да признаят близките ми моето призвание на писател. С други думи – първата битка, в която един творец влиза през живота си, е да убеди родителите си, че неговият професионален избор е възможен. Аз имах щастието да не се налага да водя подобна битка.

От конструкциите на езика във „Време на живот“ изглежда, че имате и специално отношение към езика.

Всяка книга изисква от писателя той да се научи да я пише. Когато пишех първата си книга, бях толкова наивен, че си мислех, че ще напиша втората книга много по-лесно. С първата книга се измъчих малко, писането вървеше доста бавно. Когато обаче започнах да пиша втората си книга, си дадох сметка, че ми е точно толкова трудно, дори повече, отколкото при писането на първата книга.

С всяка нова книга авторът трябва отново и отново да се учи да пише. Трябва да проумее, да види, да намери най-подходящата структура, която да подхожда най-добре на историята, която искаш да разкажеш. Също така трябва да прецени много добре кой е най-добрия тон, най-добрата гледна точка към това, което искаш да разкажеш.

Тази книга, тъй като разказва един действителен живот, изискваше един глас, който да бъде възможно най-пряк, най-директен, най-изчистен. Разбира се, гласът на разказвача в моя роман, като във всеки друг, е измислен. Това е моят глас, но човек, когато се събуди и е недоспал, има един глас, а когато се събуди наспан, говори с друг глас. Иначе казано – човек не говори по един и същи начин с преподавателите си и с майка си. Всеки човек има много тонове, много гласове, много различни начини на говорене.

Тъй като тази книга е автобиографична, се питах кой от всичките си гласове да използвам. Наложи се да измисля един глас, в който да се съдържат всички мои гласове. Това е гласът, който чувате в този роман.

Пишете вече от 20 години, но имате сравнително малко издадени книги за толкова дълъг професионален път. Всички от тях обаче имат огромен успех. Как се постига балансът между успеха и писането тогава, когато имате какво да кажете?

Като начало бих казал, че моят успех е нещо относително. Аз не съм звезда (смее се). Наистина обикновено пиша само когато смятам, че има нещо, което искам или мога да кажа. Моето писане не е импулсивно писане. Светът е пълен с такива писатели, които пишат импулсивно и не могат да спрат ръката си, или писатели, които са твърде слаби и не могат да устоят на пазарното търсене и на издателския интерес.

За мен литературата е нещо важно, нещо значимо, което се ражда в резултат на размисъла, на спокойствието, затова аз смятам, че трябва да се оставя време на нещата да узреят, за да можеш да ги разкажеш. Не бих искал да напиша книга за нещо, което за мен не е съществено. Искам да пиша само книги, които чувствам необходимост да напиша.

Вижте също

Политологът Георги Киряков: Действията на Валери Симеонов за лифта на Банско приличат на лобизъм

Колкото повече наближава “тихата, свята нощ”, толкова по-шумно и драматично става на политическата сцена. На …