вторник , 25 юли 2017 София: +359 2 967 6554 | Чикаго: +1 (847) 616-6485
Начало / Предавания / Културно / Майте Каранса: По телевизията трябва да се говори за книги, колкото се говори за футбол!
Mayte2

Майте Каранса: По телевизията трябва да се говори за книги, колкото се говори за футбол!

Майте Каранса е родена през 1958 г. в Барселона. Следва антропология, преподава литература и езици на гимназисти, след което се ориентира към аудиовизуалните изкуства и работи като сценарист на телевизионни филми и предавания. Преподава сценаристика в университетите в Барселона и във Валенсия.

Тя е автор на повече от 40 книги за деца и юноши, превеждани на над 20 езика. На български език са преведени трилогията „Войната на вещиците“ и романът „Отровни думи“, който засяга болезнените теми за сексуалното насилие над напълнолетни и сложните отношения в семейството и училището и ѝ носи Националната награда на Испания за детско-юношеска литература.

Майте Каранса беше гост на Софийския международен литературен фестивал през декември 2015 г. и даде интервю за BiT.

Българските читатели Ви познават с трилогията „Войната на вещиците“ и романа „Отровни думи“, които са много различни тематично.

Пиша във всички жанрове. Много се забавлявам с възможността да се прехвърлям през жанровете – хумористичен, трилър, фентъзи, криминален. Освен писател, съм и сценарист на телевизионни предавания. От моя опит знам, че най-важното е историята да бъде вълнуваща, а героите – пълнокръвни. Жанрът няма значение – аз мога да се изразявам добре във всички жанрове, дори в комедийния, стига да е нещо вълнуващо и пълно с емоции. Всяка история има своя начин да бъде разказана, както и своята публика. Аз просто чувам една история и я пиша.

Как се пише за съвременни деца-читатели? Това е друго голямо предизвикателство отвъд разнообразието на жанровете.

Трудно е, наистина е трудно, но има и едно предимство – всички сме били деца. Понякога наистина забравяме, че сме били деца, но ако направим едно усилие и се върнем назад, когато сме били малки, ако се опитаме да си спомним как сме мислили, тогава не е чак толкова трудно. Децата не са просто глупави възрасни, те просто мислят по различен начин. Те изграждат света парче по парче. Представете си как едно дете вижда телевизионна водеща, която е седнала и се вижда само горната част на тялото ѝ – то може да си помисли, че тя няма крака, защото то никога не ги е виждало.

Децата имат нужда да видят всичко, за да могат да го разберат. Затова за тях светът е създаден от различни фрагменти, от различни парчета, той е нестандартен, пълен с фантазиите и плодовете на въображението.

Били сте и учител. Как започнахте да пишете?

Всъщност започнах да пиша, преди да започна да преподавам. Винаги съм писала, още от малка. Истината е, че учениците ми бяха юноши и те ме вдъхновиха, дадоха ми идеята да започна да пиша за тях. Аз им предлагах много четива и наблюдавах към кои проявяват най-голям интерес, в кои са способни да вникнат и кои ги мотивират да продължат да четат. Затова си помислих, че мога да напиша нещо, което да ги заинтригува. Така започнах да пиша, но вече имах много разкази, написани като по-млада.

Какво според Вас вдъхновява децата да четат?

Навсякъде е трудно, защото има много голяма конкуренция. Конкуренцията е визуална – нещо, което се възприема по-лесно, отколкото това да отворят една книга и да четат. Аз обаче смятам, че ако едно дете може да се развълнува от история, разказана с аудиовизуални средства, може да бъде мотивирано и да чете и да стане добър читател.

Ние сме потребители на истории. Обичаме разкази, приказки. Преди много години бабите ни ги разказваха устно. След това ние научихме децата да четат тези истории. Сега пък живеем в епоха, в която децата сами намират своите истории по телевизията или в интернет. Това обаче не означава, че ако някоя баба разкаже на внучето си някоя интересна и вълнуваща история, то няма да бъде увлечено от нея. Също така е вярно, че ако едно дете попадне на хубава книга, то ще я разтвори, ще се потопи в нея и ще се остави да бъде увлечено от историята. Този баланс е труден, но най-важното е да не задължаваме децата да четат истории, които те не могат да разберат. Трябва да им предлагаме истории, каквито те сами търсят в мрежата или по телевизията.

Brujas

Във „Войната на вещиците“ изграждате един измислен свят. Как фантастичният свят Ви помага да предадете посланията си на децата?

Най-любопитното е, че тъкмо „Войната на вещиците“ е резултат от истинско разследване, това е документална история, която е съвсем реалистична.Търсих много информация и се оказва, че понякога нещата, които изглеждат най-невероятни, най-фантастични, са съществували или ние, като човешки същества, вече сме ги измислили. Героите наистина са фантастични, но те са плод на една много древна култура. Ние самите сме ги измислили, но преди много години.

Направих едно много задълбочено разследване на всички аспекти на магьосничеството и избрах елементите, които биха ми послужили, но не съм си измислила нищо (смее се). Всичко съществуваше, преди аз да го напиша!

Там, където съм родена – Северна Испания, Каталуния, Пиренеите, там хората вярват във вещици още от Древността. Само преди 100 години, в една книга, написана по устните разкази, които авторът е събирал от различни хора в областта, местните твърдят, че вярват във вещици и дори описват как изглеждат те. Според тази книга вещиците могат да предизвикват дъждове, градушки, снегове, могат да урочасат някого само с поглед, могат да направят така, че той да умре, да се разболее или да му се случи нещо много лошо. Освен това вещиците имат способността да се преобразяват в животни – в черни летящи птици или в котки. Всичко това вече съществуваше, нищо не съм си измислила – просто го написах (смее се).

Pablas
Същия документален подход ли приложихте с романа „Отровни думи“?

Да, защото това е много сложна, много деликатна тема, а аз не разполагах с почти никакви сведения за сексуалното насилие над деца. Бях се интересувала само от психическия тормоз над децата. Исках да напиша силна история за психологическото насилие над беззащитен човек.

Когато обаче реших да пиша и за сексуалното насилие, потърсих помощ и информация от една асоциация, която помага на пострадали в Барселона – „Вики Бернадет“. Там ме свързаха с психолози и с жертви на сексуално насилие. Не обаче непълнолетни, а вече възрастни хора, които са били подложени на сексуално насилие в детството си. Те ми разказаха своите преживявания, които бяха много впечатляващи, а самите психолози ми помогнаха да разбера сложността на тази паяжина, която представлява сексуалното насилие.

Освен това проучвах и работата на полицията в подобни случаи. В книгата се разказва за едно изчезнало момиче и аз не знаех как процедира полицията в такива случаи. Не знаех, че има цял отдел, който се занимава със случаите на изчезнали хора. В полицията ми разказаха какви стъпки следват, какъв е механизмът, който се задейства, когато се търси изчезнал човек, изобщо какъв е протоколът за действие. Тогава научих много неща, дори ми позволиха да стрелям с пистолет (смее се). Много бяха мили.

Темите, които засягате в романа, са изключително деликатни, какъв е начинът да говорим за тях?

За нещастие ми се наложи да разбера, че богатите и развити страни са също толкова засегнати от подобен род престъпления, както и по-бедни държави. Средният дял на такива престъпления за Европа е 20%, което е много високо, още повече, че това са престъпления, които остават невидими. На практика в цивилизованите страни – като казвам цивилизовани, имам предвид Скандинавските на север, Испания е на юг, те са години преди нас по отношение на закрилата на децата, която там е много добре развита.

Законодателството не е достатъчно. Това, от което имаме нужда, е информационна и образователна кампания сред хората. Сега общественото мнение в Испания е особено чувствително към темата за домашното насилие, което не означава, че то не съществува. Ако някой забележи нещо нередно, веднага вдига телефона и подава сигнал в полицията. Жените вече знаят, че могат да получат помощ и все по-често подават жалби. Преди 20 години това не беше така.

Идеята е всъщност, когато някой знае или подозира, че дете може да е жертва на насилие, да може да сигнализира веднага. Освен това трябва да научим децата да казват не и да разграничават проявата на нежност, на обич от посегателството.

Вече са в ход много кампании в училищата, сред лекарите, в семействата, в съдилищата. Мотото на фондацията „Вики Бернадет“ е „Нека бъдем видими“, защото когато за нещо не се говори, то не съществува. Това е проблемът.

Вие сте телевизионен сценарист и писател, а ние правим рубрика за книги, какво е мястото на книгите в телевизията?

Ооо, това е много голям въпрос! В испанските телевизии мястото на книгите е много, много малко – или късно през нощта, или в ранните сутрешни часове, Ако искаме хората в една държава да четат, всички медии – телевизята, радиото, а и пресата, трябва да отделят на книгите толкова място, колкото на футбола!

Вижте също

KULT_ANDREEV картинка

КултурНО: Найджъл Кенеди свири 3 произведения на Георги Андреев в България през септември

Найджъл Кенеди се завръща в България през септември. Освен новия прочит на „Годишните времена“ от …