понеделник , 29 май 2017 София: +359 2 967 6554 | Чикаго: +1 (847) 616-6485
Начало / Предавания / Културно / Гийермо Мартинес: Интересува ме онова, което не подлежи на законите на нормалното
GuillermoMartinez

Гийермо Мартинес: Интересува ме онова, което не подлежи на законите на нормалното

Писателят Гийермо Мартинес е един от най-известните представители на съвременната аржентинска литература. Той е доктор по логика, специализирал е математически науки в Оксфорд. Световна популярност му носи романът „Убийства в Оксфорд“, преведен на 36 езика, включително на български. Едноименният филм по него под режисурата на Алекс ди ла Иглесия също се радва на голям успех.
В България са издадени и романът на автора „Бавната смърт на Лусиана Б.“, сборникът с разкази „Отблъскващо щастие“, удостоен през 2014 г. с новоучредената награда за най-добър испаноезичен разказ на името на Габриел Гарсия Маркес, както и новелата „И аз имах бисексуално гадже“.
Гийермо Мартинес гостува в България по случай 25-годишния юбилей на издателство „Колибри“ и представи сборника „Отблъскващо щастие“ пред българските читатели. Той даде интервю за зрителите на BiT.

Биографията Ви на писател започва с определения като „доктор по логика“, „специализирал математически науки в Оксфорд“, но Вие пишете от много по-отдавна. Как започнахте да пишете?

Започнах да пиша в родния си град Баия Бланка. Научи ме баща ми, тъй като той беше много отдаден на литературата и пишеше много. Баща ми четеше много, майка ми преподаваше литература, така че съм отраснал в къща с огромна библиотека. Преди да заспим винаги ни четяха приказки за деца от цял свят. Пишем всички – и братята ми, и аз, цялото семейство. Освен това баща ми организираше нещо като конкурси вкъщи и всички пишехме по една приказка. Започнах да пиша по-сериозно като юноша. Тъй като живеех в малък град, имах време да правя много неща, да имам различни хобита, затова първата ми книга беше готова преди да навърша 18 години.
Първо си мислех, че ще уча литература или философия, но баща ми ме посъветва да запиша някаква по-научна първа специалност, инженерство например, и си мислех, че чак след това ще уча нещо, свързано с литературата. Започнах да уча електроинженерство и първите стъпки в математиката много ми харесаха. От тях стигнах и до логиката, оттам нататък и до философията, което после ме доведе и до литературата.
Никога обаче не съм спирал да пиша. Докато учех бакалавър, издадох първия си сборник с разкази, след това – по време на магистратурата си, издадох първия си роман. По време на докторантурата издадох втория си роман.
Много пишещи хора превръщат литературата в своя професия – стават преподаватели или изследователи на литературата, докато моята професия е математиката. По-късно направих връзката между математиката и литературата – в моята книга „Борхес и математиката“, най-вече. Математиката не присъства във всички мои книги, но в моята най-известна книга – „Недоловими убийства“ или „Убийства в Оксфорд“, както е преведена в България, тя присъства. Така че голяма част от хората, които не познават другите ми книги, мислят, че математиката присъства навсякъде, но това не е така.

Каква е връзката между математическата логика и творческия процес, дори когато математиката не е част от сюжета?

Всъщност логиката е в структурата. Има два вида структура, особено в криминалните романи. Едната е тази, която вижда четящият, когато чете книгата, а съвсем друга е тази, която той вижда накрая – кой е убиецът, какво се оказва всъщност скритото в книгата. Така че има един прочит на книгата отгоре, но другият е този, който разкрива и автора, логиката, която е използвал той, пишейки, и която е подземна. Авторът никога не показва картите си. Той ги пази и ги показва една по една, така че никога не разкрива пред читателя какво ще се случи. В това работата на писателя прилича на тази на илюзиониста. Нещо се случва, магьосникът вади някакви неща, но не се знае какви са те и дали ги показва докрай.

Какво е отношението между математическата логика и емоционалната логика на героите Ви, а и на хората по принцип?

Не мисля, че има такава прилика между двете, защото математическият език е построен така, че всеки да вижда и да чете едно и също в него. Докато при писането тази логика е малко по-различна. Писателят се опитва да съблазни читателя, да го излъже по някакъв начин, да стигне до неговата емоционалност по някакви подземни пътища и да се свърже с нея. Това е най-голямата разлика между математиката и литературата.

Защо точно разказът „Отблъскващо щастие“ дава заглавието на последния Ви сборник?

В началото книгата щеше да има друго име и то щеше да бъде „Кралят на хоризонталното положение“. Защото почти всички разкази са или за смъртта, или за секса, така че си мислех, че това заглавие обхваща и двете теми. След като написах последните няколко разказа обаче видях, че книгата започва да придобива един по-различен облик. Затова, понеже имаше и такъв разказ – „Отблъскващо щастие“, реших, че ще даде по-вярна идея за цялата книга, затова избрах него. Освен това в цялата книга има една нишка, един набор от събития, които могат да бъдат разгледани като много стряскащи, могат да уплашат, да предизвикат някакъв спомен за кошмар и дори щастието може да бъде чудовищно, разгледано от подобна екстремна гледна точка.

GM_happiness

Сексът много често присъства в сюжетите Ви. Как избягвате пътя на твърде познатата и първосигнална емоционална плоскост в тази тема?

Сексът е трябвало да си извоюва място в сериозната литература, тъй като винаги е бил малко или много подценяван. Винаги е бил тема табу или пък нещо низко. Но мисля, че има още много какво да се каже по темата. Може да се създаде особен вид граматика в акта. Това е и темата на един от разказите, който беше твърде дълъг, за да го включа в този сборник, но е издаден в книгата „И аз имах бисексуално гадже“. Затова, когато пиша, се опитвам да се отнасям с тази тема също толкова естествено, без да го подценявам по никакъв начин.

GM_girlfriend

Използвате изключително подробни, много детайлни описания и на героите, и на обстановката. Каква е ролята на детайлите във Вашите сюжети?

Има две позиции относно този въпрос. Едната е на Владимир Набоков, който казва, че точно тези детайли изграждат персонажа. Другата е на Борхес, който смята, че трябва да има само няколко щрихи, но точните щрихи, които да опишат персонажа. На мен ми харесва да използвам такива детайли, които после имат някакво значение за разказа, не да бъдат просто така сложени.

Творите и в криминалния жанр, който е много популярен. Какво е различното във Вашия подход към криминалните истории?

Всъщност аз имам само два романа, които могат да се нарекат криминални, но само един, „Убийства в Оксфорд“, се вписва точно в жанра на криминалистиката – т.е. има двама детективи като Шерлок Холмс и Уотсън, които разследват заедно убийства. В другата книга – „Бавната смърт на Лусиана Б.“, това вече може да се интерпретира. Докато я пишех, нямах чувството, че пиша криминален роман. Там нещата могат да се интерпретират по два начина – да се довериш или на единия герой, или на другия. Имам идея в бъдеще да напиша още нещо в криминалния жанр. Това, което ми се струва най-предизвикателно в криминалния жанр, е това, че той е единственият, при който читателят трябва да чете и между редовете. Това е предизвикателство и към него, опитва се да разбере какво се случва, почти като при решаването на математическа задача. Това е предизвикателство и за него.

GM_luciana

Какво е перфектното престъпление?

В „Убийства в Оксфорд“ аз казвам, че перфектното убийство не е това, в което накрая се хваща виновният, а онова, в което се хваща грешният виновен. В първия вариант случаят за полицията се затваря, знае се кой е убиецът и нищо не може да последва. Във втория обаче може в бъдеще да изникнат нови открития и всичко да започне отначало.

Как избирате оръжието на престъплението, като намирам, че невинаги то е физически предмет?

Това, което се опитах да направя, преди да напиша романите си, е да избера такива оръжия на престъплението, които да не се интерпретират винаги като причинители на смъртта, така че събитията да могат да бъдат четени по два начина – и като инцидент, и като престъпление. В „Убийства в Оксфорд“ се опитах те да бъдат почти недоловими, да няма кръв.

GM_murders

Казвате, че нарочно избягвате да вплитате политическа линия в сюжетите си. Защо го правите?

Не че го избягвам. Имам два-три разказа, в които има и политически елемент. Но ми се струва, че не мога да избягам от тази лична идеология, която се появява, ако вплета политиката. Също така, това прави персонажите много по-предсказуеми – имам чувството, че вземам зрънце от тяхната свобода.

Творите в разнообразни жанрове и в разнообразни форми. Романите или късите разкази са по-голямо предизвикателство?

Винаги зависи от писателя. Аз например работя много бавно, харесва ми да търся връзките между различните сцени, да свързвам добре сюжетните линии в това, което пиша, така че за мен е трудно да напиша нещо много дълго, защото съм много бавен. Разликата е, че в романите действието може да се разгърне много повече, да стигнеш по-далеч и по-дълбоко, да обхванеш темата в много по-голям мащаб, докато в разказите трябва да включиш само някои неща, да избереш по кой път да тръгнеш. На мен ми доставя огромно удоволствие редакцията – да дооформям романите и разказите си, но винаги съм по-удовлетворен, когато редактирам някой разказ, защото романът е много по-необятен, по-трудно е да се обхване, затова е и по-трудно да бъде редактиран.

Откъде черпите идеи и вдъхновение за сюжетите си?

Това е най-вълшебната част за мен. Аз постоянно събирам идеи и докато пиша един роман, вече имам идея за следващ, така че се получава нещо като навръзване в една верига от идеи. Винаги имам идеи за още три или четири книги.

Вие се движите по границите на реалността. Какви са законите на света, който изграждате в сюжетите си?

В литературата ме интересува онова, което не подлежи на законите на нормалното, на битовото. Харесва ми да изграждам такива светове, в които може да се отиде малко по-далеч от тук и сега, да откривам такива крайности, които невинаги биха се случили, обаче е възможно да се случат.

Накрая Гийермо Мартинес, който е почитател на тениса, помоли да отправи едно специално, нелитературно послание:

След като дойдох до България, искам да поканя Григор Димитров за поне един гейм или мач на тенис!

Вижте също

KULT_ANDREEV картинка

КултурНО: Найджъл Кенеди свири 3 произведения на Георги Андреев в България през септември

Найджъл Кенеди се завръща в България през септември. Освен новия прочит на „Годишните времена“ от …