понеделник , 24 юли 2017 София: +359 2 967 6554 | Чикаго: +1 (847) 616-6485
Начало / Предавания / еМисия България / Андрес Барба: Литературата е колективно упражняване на свободата
AndresBarba

Андрес Барба: Литературата е колективно упражняване на свободата

Андрес Барба е сред най-известните млади испански писатели. Роден през 1975 г. в Мадрид, той дебютира през 1997 г. с новелата „Костта, която най-много боли“. На български език са преведени четирите новели, събрани в сборника „Добрите намерения“, издаден в Испания през 2002 г. Освен с прозата си, с която печели много награди, Барба е известен и като поет, фотограф и преводач от английски и италиански. Превеждал е текстове на значими автори като Херман Мелвил, Джоузеф Конрад, Хенри Джеймс и Луис Карол.

Сложните семейни отношения, липсата на комуникация, фикс-идеите, страхът от проявата на слабост са само част от нишките в сюжетите, в които попадат героите в „Добрите намерения“. Андрес Барба смята, че „трябва да се пише за всичко, което сериозно ни засяга“. Той се вглежда задълбочено и аналитично в някои от неизбежните малки трагедии на съвременния свят.

Барба беше гост на Софийския международен литературен фестивал през декември 2015 г. и даде интервю за BiT.

Сборникът Ви „Добрите намерения“ съдържа четири новели. Kакво ги обединява под това заглавие?

На испански това заглавие звучи като La recta intención, което съдържа едно двусмислие. От една страна, означава „Доброто намерение“, но от друга страна, означава „Едно-единствено намерение“. Има и един по-различен нюанс. В книгата си аз описвам различни случаи на обективни състояния на обсесии. Не непременно добри ситуации, но винаги във връзка с тялото, с телесното.

Защо пишете за обсесии?

За мен винаги е било интересно как някои хора превръщат едно-единствено нещо във филтър, през който гледат на цялата вселена. Това е точката, в която се намира общото между идиотите и светците. Истината е, че всички в някакъв момент в живота си изпадаме в подобно състояние, в което виждаме едно-единствено нещо и ослепяваме за всичко останало.
Виждаме само една точка в цялото пространство.

GoodIntentions

Намирате ли темите, за които пишете, за провокативни?

Ако темите са провокативни, уверявам ви, че това е неволно. Моето намерение в никакъв случай не е да разработвам някаква провокация в литературата. Истината е, че има теми, към които, ако човек подходи с искреност, откровено, е много лесно да излезе от общоприетите постановки. Аз смятам, че писателят е един провокатор, един агент на провокацията, но това е само защото той гледа по особен, свой начин на официалните версии. Наистина има писатели, които си поставят точно тази цел – да провокират. Много е лесно да бъдат идентифицирани, защото в крайна сметка се оказва, че те говорят само за себе си и е много лесно да ги разпознаеш. За мен литературата е по-тясно свързана с изследването на нещата. А какъв смисъл има да изследваш нещо и след това да не кажеш какво си открил? Затова смятам, че литературата е своеобразно колективно упражняване на свободата.

Как избирате персонажите си?

Това, което ме привлича, са не толкова персонажите, колкото самите теми. В тази книга, например, има четири теми, които са по някакъв начин свързани помежду си. Едната тема е родството, другата е анорексията, има тема за двойките с голяма разлика във възрастта, четвъртата тема е обсесията по отношение на спорта, най-общо казано – обсесията с тялото. Някои от тези теми по естествен път водеха със себе си и съответния персонаж. Човек не може просто да измисли един прототип. Понякога виждаш темата, която те занимава, въплътена в един персонаж, който ти позволява да разгърнеш размислите си по тази тема. Трябва да кажа, че не съм склонен да използвам автобиографични елементи, но ще споделя, че първият разказ в тази книга е единственото изключение от това мое правило. Всъщност разказвам за връзката между моята майка и нейната майка. Това са много сложни отношения (смее се).

Защо си позволихте такова изключение?

Мисля, че стана така, защото моята баба беше една много особена личност, една много силна личност, а силните личности обикновено правят така, че останалите членове на семейството да гравитират около тях. Сякаш изпитах вътрешна потребност да се упражня в раздаването на поетична справедливост. Целта ми не беше да променя действителната история, защото това е невъзможно. Желанието ми беше да напиша един разказ и да го подаря на баба си, за да видя каква физиономия ще направи. Малко извратено подходих към този разказ. Бях любопитен да видя какво изражение ще се изпише на лицето ѝ.

И каква беше физиономията на лицето ѝ?

Усмихна се и каза, че разказът много ѝ харесва.

GoodIntentions2

Ако се върнем към това, което казахте по-рано – че писането е изследване и от него няма смисъл, ако накрая не споделиш какво си открил, какво открихте с тази история за себе си и за семейството си?

Знаете ли, нещата стоят по различен начин за всеки отделен човек. Аз мисля, докато пиша. Човек понякога, като се замисли, вижда неща, които са толкова очевидни, че се пита: „Досега глупав ли съм бил, за да не ги видя?“ В случая това, което аз открих, беше, че баба ми е била любовница на най-добрия приятел на моя чичо. И че всъщност чичо ми е изгорил семейната фабрика. Две неща, които изведнъж ми се сториха много очевидни – толкова очевидни, сякаш са сложени на масата.

Реших да напиша историята точно така. Да я опиша по този начин, без да съм сигурен дали е истина, или не. Реших обаче да я напиша така, защото изглеждаше по-истинска от истината. И мисля, че това беше истината. Естествено, не мога да бъда абсолютно сигурен, че това наистина е така.

Това е от една страна. От друга, от една по-обща гледна точка, мисля, че съумях да проумея космоса, който моето семейство представлява. Семействата всъщност са като системи от планети. Човек обикновено смята, че по-големите планети имат по-голяма притегателна сила, но това не е точно така. Понякога по-малките планети имат по-голяма и по-интензивна притегателна сила. Струва ми се, че успях да разбера как точно са разположени планетите в космическата система на моето семейство. В тази система имаше герои, които винаги са били смятани за дребни, слаби, по-незначителни, които обаче представляваха незаменими елементи в общата структура, около която съществува семейството. Мисля, че това е нещо общо за всички семейства. Винаги грешим, когато преценяваме кой е силен и кой е слаб.

Към всичките си истории и герои подхождате с дълбоко интимно отношение. Защо използвате толкова дълбок психологизъм?

Смятам, че всеки общува с литературата по различен начин. Моят подход към литературата винаги е бил пречупен през призмата на философията. Всъщност аз съм учил философия.
Когато си спомням моментите, в които съм бил най-силно развълнуван от литературата, връщайки се назад, установих, че тези моменти винаги са били свързани с откриването на някаква истина.

Аз не съм писател-стилист и не проявявам интерес към писателите-стилисти. За мен по-интересни са писателите, които имат много голяма и силна енергия да изследват света. В европейската литература има цяло едно течение, което според мен погрешно е наречено психологическо течение. Това е по-скоро литература на познанието,свързана с мъдростта, свързана с представата, че изследването е колективен акт.

Когато изпозлвате метафори, те са много силно свързани с действителността. Какви са детайлите, които Ви впечатляват в околния свят?

Смятам, че когато човек се опитва да разкаже някаква драматична случка, обикновено се фокусира върху един обект, в който е съсредоточена цялата драма. По правило, точно до този централен обект има един по-малък. Това всъщност е обектът, който е интересно да бъде описан. Той е наситен с енергията на големия обект, а и помага да видим цялата сцена от една различна гледна точка. Затова винаги е интересно фокусът да бъде изместен към друга гледна точка. Като подходи по този начин, човек превръща сцена, която е виждал хиляди пъти и която знае наизуст, в нещо ново и много интересно.

Всички знаем какво означава майка и дъщеря да имат трудни отношения. Това са отношения, които са еднакви и в Мадрид, и в Буенос Айрес, и във Владивосток. Въпреки че това е добре известно, ако е добре разказано, то ни завладява и е интересно да го чуем още веднъж. Проблемът на реализма в кавички е, че той е много трудно постижим. Когато някой успее да го постигне, това е направо възхитително. Нищо не ни интересува повече от действителността.

GoodIntentions3

Има един повтарящ се мотив в четирите новели и това е самоконтролът. Каква е ролята на самоконтрола в новелите, а и в живота въобще?

Не се бях замислял, че самоконтролът е една обща тема, но това е истина, така е. Всички ние полагаме огромни усилия да се въздържаме и да не се покажем пред останалите такива, каквито сме изцяло.

Например, днес на пазара около „Александър Невски“ видях много предмети, свързани с нацизма. Ако има нещо, което нацистите са разбрали много добре, то е, че всеки човек има слабо място, в което може да бъде ранен. Просто трябва да бъде намерено точно това слабо място и да бъде нанесен ударът. След нанасянето на удара и най-силният човек се превръща в едно нищо.

Защо ние проявяваме самоконтрол – защото не искаме другите да разберат каква е нашата слабост. Затова когато се влюби в някого, първото нещо, което човек показва, е къде точно може да бъде наранен, кое е мястото, в което може да бъде ударен. Затова дори и най-съвършеният брак може да се превърне в истински ад, тъкмо защото всеки знае къде може да удари другия.

Самоконтролът много често е реакция на самозащита. Това е мярка за защита на самите нас, но и спирачка да не нахлуем в света на другия. Вярно е, че във всички разкази има по нещо, свързано със самоконтрола, но също така във всеки един от разказите има и момент, в който самоконтролът става невъзможен. Това е един момент на разкриване, както в литературата, така и в живота. Да загубиш контрол не означава непременно да разкриеш истината. Често приемаме загубата на контрол като разкриване на абсолютна истина. Това обаче е само едната крайност в движението на махалото. Едва когато махалото стигне до другата крайност, можем да обрисуваме цялата сцена.

В едно Ваше интервю давате много любопитен отговор на въпроса „Какво е необходимо на един съвременен писател, за да бъде успешен?“, а именно – да не е жена. Защо?

Как да ви кажа, бизнесът, наречен литература, все още е един мъжки бизнес, развиван и ръководен от мъже. Може и да звучи невероятно, обаче истината е, че днес жените писателки първо, получават по-малко заплащане, и второ, са по-малко оценявани от критиката. Причината за това е много проста – мъжете продължават да се страхуват от жените. Страхуват се да общуват с тях и да бъдат техни истински събеседници. Страхуват се да не изгубят своите владения. Въпреки всичко обаче общото усещане продължава да бъде, че всичко е наред. А нещата далеч, далеч не са наред, включително в литературата.

Имате ли любими жени писателки?

Много са, а освен това те периодично се сменят. Една от писателките, на които се възхищавам най-много и която имах и щастието да преведа от италиански, е Наталия Гинзбург. Тя е един особен случай. Ако тя, например, беше мъж, щеше да е Чезаре Павезе.
Включително смятам, ако трябва да сравняваме, че тя е поне толкова добра, ако не и по-добра от Павезе. Това е една изключително сложна писателка, трудна за разбиране, с една невероятна лингвистична интелигентност. Смятам, че е една от най-големите писателки не само в Италия, но и в Европа. Невероятно е, но е факт, че все още цялото ѝ творчество не е преведено от италиански на испански език. Това е един много очевиден пример за това, което коментирахме по-рано.

Има обаче още много – Клариси Лиспектор, например, е още един пример за много подценявана писателка – едва сега беше преведена на английски език за първи път. Това е една авторка, която се нарежда сред класиците на литературата на ХХ век в световен мащаб.
Агота Кристоф, Марина Цветаева, много бих могъл да изредя. Те съществуват, има ги и за мен са един ориентир, мои любими писателки. Същото е и в света на философията. В света на философията за мен има две жени, които са част от съзвездието на големите мислители.
Това са Хана Аренд и Симон Вейл, а в Испания – Мария Самбрано.

 

Вижте също

prepodavane

Димитър Владиков разкрива тайната за успешна кариера зад граница

История за успеха – един българин, успял да пробие в академичния свят на гъстонаселен Китай. …